Статия във вестник „ВСИЧКО за СЕМЕЙСТВОТО“, 27 юни 2013г.
Зюлфю Ливанели възкреси в романа си трагедията на стотици еврейски бежанци, разиграла се в Черно море
Зюлфю Ливанели е един от именитите турски интелектуалци, които подкрепят протестите в Истанбул. Видяхме го на площад „Таксим“, откъдето даде интервю за „Панорама“ на БНТ. Преди месец известният турски композитор, режисьор, писател и журналист дойде в София за премиерата на романа си „Серенада“. Там той разказва една разтърсваща история, в която присъства и българска следа.
Ливанели добре познава историята и културата на страната ни, посещавал е Черноморието ни, има немалко приятели българи. Сред тях е Ирина Бокова, с която се познават от 1996 г., откакто писателят е посланик на добра воля на ЮНЕСКО.
Роден е през 1946 г. в град Ългън в Източна Турция. Емигрира през 1971 г., след военния преврат, и живее в Швеция, Франция и Гърция. Връща се през 1984 г. и става
една от най-влиятелните личности
в страната. Днес е сред най-популярните турски интелектуалци, творец с много таланти и хиляди почитатели. Участва активно в политическия живот, бил е депутат от 2002-а до 2006 г. Не крие своите леви убеждения и проявява голяма чувствителност към балканската политическа действителност. Привърженик на идеите за демократична, справедлива и толерантна държава, той често е канен на авторитетни международни форуми, чете лекции в университетите „Харвард“ и „Принстън“.
Ливанели е автор на над триста песни, които сам изпълнява, написал е музиката за 30 филма, една рапсодия и един балет. Режисьор е на четири филма, сред които с най-много награди е „Мъгла“, донесъл му отличието за най-добър режисьор на фестивала във Валенсия през 1988 г. Филмът му „Желязна земя, медно небе“, в който работи с продуцента Вим Вендерс, получава наградата за най-добър чуждестранен филм на фестивала в Сан Себастиан през 1987 г. Носител е и на много музикални отличия, сред които Наградата за най-добър композитор на песенния фестивал „Сан Ремо“ през 1999 г. На филмовия фестивал „Златен портокал“ в Анталия на два пъти получава наградата за най-добра филмова музика, а през 2000 г. е удостоен с наградата за цялостен принос.
Автор е на музиката към филма „Път“, спечелил „Златна палма“ в Кан през 1982 г. През 1999 г. записва своята „Рапсодия на новото време“ с Лондонския симфоничен оркестър и участва в концерта на хилядолетието в Париж. Легендарен е концертът му в Анкара през 1997 г., събрал няколкостотин хиляди души. През 2010 г. участва в концерта на U2 в Истанбул. Има дългогодишно сътрудничество с Микис Теодоракис, с когото през 1986 г. основават Комитет за турско-гръцко приятелство. И досега Ливанели продължава да изнася концерти. Някои го наричат турския Боб Дилън, макар че той предпочита да го определят преди всичко като човек на словото, писател и публицист.
Дебютира на литературното поприще през 1978 г. със сборник разкази. През 1986 г. участва във форум на световноизвестни творци, организиран от руския и киргизки писател Чингиз Айтматов, където се среща с Горбачов. Познанството му с политика на перестройката продължава много години и ражда през 2003 г. книгата „Разговори с Горбачов за революцията“.
Първият му роман
„Тръпката в окото на усойницата“, издаден и у нас, е публикуван през 1996 г. и му носи Балканската литературна награда. С най-много преводи в чужбина е романът му „Щастие“ (2002 г.), също издаван у нас на два пъти, от две различни издателства – детайл, белязан от нелицеприятната истина, че Ливанели дори не подозира за тези издания и научи едва сега, през май 2013 г., че „Щастие“ е преведен и тиражиран на български език.
Този роман вдъхновява и създаването на филм, станал емблематичен за съвременното турско кино. Романът „Последният остров“ донася на Ливанели най-престижната литературна награда в Турция на името на Орхан Кемал. Най-новият му роман излезе в 120-хиляден тираж в края на април и още първата седмица се превърна в събитие на турския книжен пазар. Английският превод още не е завършен, но може би заглавието ще е „Братска история“.
Книгите на Зюлфю Ливанели са превеждани на 34 езика, а „Серенада“ е най-продаваната за последните две години в Турция. С излизането си през 2011 г. този роман предизвиква огромен читателски интерес и тиражът му достига 200 хиляди. В него се разказва как Мая Дуран от Истанбулския университет придружава възрастния американски професор Максимилиан Вагнер до малък град на Черноморското крайбрежие на Турция. Там се случва нещо странно и затрогващо – изправен на брега, брулен от ледения вятър, професорът изважда цигулката си и свири, обърнат към морето. Тайната на тази загадъчна серенада постепенно се разбулва, за да разкрие пред Мая не само личната драма на професора, но и жестокостта на едно малко известно събитие от Втората световна война. През декември 1941 година
българският кораб „Струма“
потеглил от Констанца с близо 800 евреи, които се надявали да намерят убежище в Палестина, тогава под британско управление. Поради повреда корабът бил извлечен до истанбулското пристанище, но пътниците не получили разрешение да слязат на брега. След двумесечни консултации между британските и турските власти се случило най-безчовечното – корабът бил върнат и изоставен в открито море. Ден по-късно бил торпилиран. На него, според фабулата на Ливанели, загинала и Надя, съпругата на Максимилиан Вагнер, който я очаквал в Истанбул, но станал безпомощен свидетел на гибелта й.
Истинската история на „Струма“ у нас е почти неизвестна, макар че в Израел има два паметника – в градовете Ашдот и Холон, които напомнят за разигралата се трагедия, най-голямата в историята на нашето корабоплаване – на борда на плавателния съд загиват 767 души, сред които 120 деца.
Тримачтовата яхта е купена през 1940 г. от акционерно дружество „Струма“, флагът й е сменен с панамски (за по-евтино) и е преоборудвана за превозване на евреи бежанци.
Под командването на Григор Горбатенко, варненец с руско потекло, „Струма“ отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца за Истанбул с румънски и български евреи на борда, без големи запаси от храна и вода, без спасителни средства. Двигателят само след няколко мили аварира и вместо за 14 часа, корабът стига до Истанбул след 4 дни, влачен на буксир. Капитанът уведомява пристанищните власти, че „Струма“ не може да продължи пътуването, но тъй като бежанците нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турците отказват да ги пуснат и в Истанбул. През януари Горбатенко отново уведомява пристанищния капитан за ужасяващото състояние на пътниците и за случаи на дизентерия. И тогава се случва необяснимото – преговорите за уреждането на въпроса тъкмо потръгват и дават шанс поне децата до 11 години да получат визи за Палестина, когато турското правителство решава да върне „Струма“ на буксир там, откъдето е тръгнал. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва „Струма“ само на 14 морски мили североизточно от Босфора и го оставя на произвола на съдбата, без двигател, без отопление, без вода и храна. Денят е 23 февруари 1942 г. Точно пред Босфора е районът за бойно патрулиране на съветски подводници в Черно море. Още на другия ден една от тях праща „Струма“ на дъното.
По чудо оцелява един от пътниците – Давид Столяр. В спомените си той пише за изключителния професионализъм и морал на българските моряци, които до последната си минута не престанали да се грижат за пътниците. Не е уточнено колко от загиналите пътници са български евреи, сигурно е само, че членовете на екипажа, общо петима, са българи. Все още се знае твърде малко не само за „Струма“, но и за участието на български моряци и в другите еврейски бежански рейсове преди и след гибелта на „Струма“.
Със своята „Серенада“ писателят Зюлфю Ливанели повдига завесата към слабо познатия епизод от общата ни балканска история не за да възкресява трагедиите от войните в миналото, а за да напомни чрез тях, че както хуманността, така и жестокостта нямат давност.
ВЕРА ДАЧЕВА
